Често хората изпитват необходимост да получат чуждото внимание, одобрение и уважение, за да се почувстват уверени в собствената си стойност и значимост. Но дали наистина преценката на другите е по-меродавна от нашата и е коректив за правилност?! Дали наистина признанието от околните е необходимо и достатъчно условие, за да имаме самочувствие и да проявяваме себеуважение?! И преди да се замислите, дали е възможно абсолютно всички хора да Ви харесват и да оценяват истинските Ви качества, умения и способности, нека да Ви споделя една притча:
– Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората, че съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда учителят му рекъл:
– Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да разреша един личен въпрос. Може би след това... – И след кратка пауза добавил: – Но, ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
– О... колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
– Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето, му рекъл: – Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш на по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има една златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
– Учителю – рекъл, – съжалявам. Това което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя никого, за истинската стойност на пръстена.
– Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат, отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
– Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
– Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
– Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…
Момъкът се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя да му каже новината.
– Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал, да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Из „Нека ти разкажа“, Хорхе Букай
С много обич в сърцето,
Сподели притчата, за да бъде полезна за повече хора.
Препоръчителни обучения
